Блогът на Сико Петров

Днес понеже се напих от сутринта, реших че това стихотворение е велико. Просто евала на Живко (и на майка му), че го е написал. Ще се напия много, но ето все пак и стихотворението: 

Понеже е тъмно и понеже вали
предлагам на чаша ракия
да седнеме двамата с тебе сами,
да ме изчакаш да пия,
да се отпусна с въздишка една
и както седим аз и ти,
да ти разкажа за свойта тъга.
Понеже е тъмно и понеже вали.

Седя си, сега посред бял ден и си мисля: „Искам ли да съм с нея?“. Мисля си, а тя е до мен. Май точно сега искам да се оттегля и да остана сам. Сам за ден, седмица, може би месец или дори година. Може би искам да съм сам цяла вечност.
И какво лошо има в това да си сам. Не мислиш за никого, не се притесняваш за нищо. Седиш, пиейки поредната чаша с водка и разсъждаваш, колко е гаден живота. Проклинаш съдбата, че те е оставила самотен. Сърдиш се на обществото, че те е изхвърлило. Проливаш една сълза. Тя потича самотно по лицето ти, изразяваща тъгата в душата ти. Самота! Каква ирония! Сам избираш самотата, за да не бъдеш оставен самотен. А вечността е толкова дълго време. Аз не мога да си го представя.
Но ти си мъж и не можеш да се страхуваш. Сълзите са проява на слабост. Отричаш ги и проклинаш тази стекла се по лицето ти. Отричаш и нея.
Май навън вали. Дали бе валяло ден, седмица, може би месец или дори година. Не знаеш. И аз не знам. От както си пожелах да бъда самотен, времето е спряло. Нито слънце, нито сняг. Сега видях, че вали. Може да вали цяла вечност. Но вечността е твърде дълъг период от време…

Последните дни нямам изобщо никакво желание да работя. Не знам защо и от какво е тази депресия, умора и нервност. Днес не си сдържах нервите когато един човек ме пререди в банката, когато друг стоеше на вратата и не можех да мина и когато някакви деца ми се мотаеха из краката в магазина. Найстина не знам защо но едва търпя всичко и всички край мен. Имайки предвид, че заминавам след около 1 седмица на рейс може и това да е оправдано. Лично аз с това си оплакване намерих най-лесният начин да кажа на всички – СБОГОМ.

Едва ли ще пиша в този блог и едва ли на някой му пука, защото, честно идея си нямам дали някой го чете, но на мен ми е яко да пиша. Просто ми е приятно, затова искам да кажа на всики сбогом и успехи.

От известно време, чета и слушам за всенродните протести и стачки за „малко повече пачки“. Стоях и си слушах музика, небрежно, защото, честно да ви кажа отдавна не мога да се съсредоточа в мислите си и на последно място са ми обществените проблеми. Вчера обаче някакси ме хвана яд. Ядосах се, защото целият народ започна да стачкува. Протести, стачки, тропане с крак и викове. Обаче защо? Какво ще се промени и какво искат да се промени.
Отдавна съм забелязал, че манталитета ни е такъв, че да ламтим за повече пари.  Отначало като започнаха протестите всеки твърдеше, че искат не пари, а по-добри условия на труд. Сега се вижда, че на всеки му е през *** за условията на труд, стига да има кинти. И там е грешката на обществото ни.  Гледаме да оберем всичко за нас, а не ни дреме какво що се случи с децата ни, с роднините ни, с близките ни и с приятелите ни. Важното е аз да спа върху пари.
И ако уителите, научните работници, социалните работници, таксиметровите шофьори, шивачките и кой ли още не, стачкува и тропа с крак, като 12 годишно момиченце, на което са отказали близалка, то в държавата се чудят какво да правят.Аз лино съм върл противник на тези стачки, защото едва ли държавата може да си позволи да увеличи така драстично заплатите. Едва ли и има нужда да се увеличат така драстично заплатите. Едва ли тези заплати ще променят нещо в образованието. Едва ли това е начина. И ако днес си патят децата ни, то утре ще си патят приятели, роднини, близки. Не се изправяйте срещу хората до вас, защото за мен тази стачка би разделила семейства, братя, приятели. Просто ми изглежда тъпо, безсмислено и дребнаво. Да, държавата е виновна. Да, трябват 2000 лв заплата, за да се живее достойно. Но нали точно тези учители трябва да ни научат, че живеем не за ДжиЕсЕмите, дрехите и лъскавите коли, а по-скоро за нещо друго. За мен лично професията учител, отдавна е изгубила онзи магнетизъм и онази светлина, която е обуславяла пътят ни през веквете.

И днес нямам време да обнивя блогът си, поради многото работа която ме е налегнала последно време.  И по две причини реших да публикувам този текст на една много нежна и много тъжна песен. Двете причини са: 1. Нямам време да пиша много, 2. цял ден я слушам. До скоро не се бях заслушвал в текста на песента, но днес случайно и това се случи. Много ми хареса и това е основната причина да го напиша тук. След всяко хубаво събитие и след всяка веселба идва тъга и самота…

 Otisli su drugovi, najeli se, napili
Casa prepun sto, ne zme znati to
Koliko smo se voleli

Otisli su drugovi, sve sa sobom odneli
Casa prepun sto, nije kriv za to
Sto smo se mi rastali

Rukuju se rukuju oni koji putuju
Kad se dvoje rastaju
Oni zorom druguju

Малко от това, което ме вълнува напоследък. Пиша за това което мисля, а последно време почти не мисля. Изпаднал съм в дупка и не знам къде се намирам. Тук е мястото да творя – текстова, лирика и други такива глупости. Също има и неща написани от мой приятели.
Ето и стихотворенията:

Във онзи много тъжен ден,
когато най-накрая заваля,
аз легнах в локвите студен
и се приготвих да умра.
Но ти дойде. Дойде с чадър.
Протегна ми ръка и каза,
че видиш ли животът бил добър.
Повярвах ти и вечно ще те мразя.

******

Моля те прости ми,
с теб не се държах добре.
Ако можеш позво ли ми,
да те прегърна с две ръце.

Искам всичко да ти кажа,
как без теб не мога аз,
как живота ми е празен,
как ми липсваш в този час.

Може накой да те срещне,
някъде в далечен град.
И пред тебе да проблесне,
че животът с мен е ад.

И за мен това ще бъде,
най-безмисленият ден.
И небето ще се стъмни,
защото ти не си до мен.

Вчера се завърнах от един град, който до толкова е оставил чертичка в сърцето ми, че винаги съм малко тъжен когато си тръгвам от там. Не знам защо и как, но когато стъпих там сякаш съм бил част от този град винаги. Все едно някога съм живял там, а всъщност стъпвам там за първи път. Преди година, когато за пръв път тръгнах за там си спомням, че на гарата ме заговори една стара жена и като и казах, че пътувам за Своге откликна „А, белите скали. Много красив град“. Истина е.
Белите скали, Искарското дефиле, града, планината, боровата гора, хората… Всичко това е Своге. И преди години когато стъпих там за първи път се почувствах като у дома си. Целият живот е различен. Хората са различни. Моето сърце по няколко причини ще остане там, па макар да съм обиколил и целият свят. И винаги ще се връщам там, макар и за ден. Не знам защо и как, но много ми повлия този град и тези хора.
Вчера ходих за пореден път и желая да ви покажа някои от снимките, които направих.

Колко красиво, колко обикновено и колко ценно е всичко това. Аз лично съм влюбен в това място и бих пожелал на всеки поне за миг да изпита това чувство…

Днес не съм в настроение да коментирам някакви сериозни теми. Понякога на човек не му е до нищо. Затова реших да публикувам някой стихове написани от мой приятели и от мен. Просто ей така. Защото отдавна искам да ги кажа, а няма на кой. Дори и да има на кой, няма смисъл.

А тя заспа и сгуши се до мен
и аз я гледах в тъмнината.
Нощта превърна се в най-светъл ден
и аз забравих за съдбата.

Но мина време нещо ме смути.
От теб заминах аз безследно
Уплаших се, че ще си тръгнеш ти,
затъй изчезнах аз далеко.

*********

Тъмно е и сякаш изход няма,
а обещаваха „Ще бъде светлина“.
Но тъмно е, не сме със тебе двама.
Сред черни облаци застига ме смъртта.

******

Някой скочи, после падна
да се хване не успя.
Сложиха го в дупка хладна
и му носиха цветя.
После спряха да ги новят.
Той отдолу се засмя –
знаеше, че прошка просят,
не от него – от смъртта.

******

Чаша водка
бегъл спомен
за безпомощност и гняв.
Бледи пръсти,
сивкав послед,
пак, за кой ли път съм прав …

Не говорим,
няма смисъл.
Истината само ще боли.
Чаша водка,
стон отронен,
как да се погледна отстрани.

Леко ставам.
„Остани си,
имаш водка да допиваш… май
Аз ще тръгвам
позвъни ми“
Вратата, улицата… край

Последните дни все едно съм изпаднал в някаква дупка. Не ми харесва, това което правя и това което пиша. Все едно нищо няма значение за мен и в главата ми бушуват хиляди мисли, чувства и интересно разсъждения.
Помислих се за голям журналист и започнах да критикувам всичко и всички. Не желая да критикувам и се надявам да няма хора, засегнати от тази моя черта. Просто искам да си живея живота и децата ми да живеят своя малко по-добре от сега. Надявам се да се е получило нещо.
Днес обаче съм в друго настроние. Настроние на мъка, преплетена с чувство на непокизъм. Тази вечер ще отида и ще забравя за всичко, ще се напия и ще обиколя всичките дискотеки. Дано да успея.
Благодаря за вниманието

Както бях написал по рано в разделът ми лична информация, преди няколко седмици, бях на почивка на Черноморец, местност във Варненският регион. Една страхотно място, както каза хижарят – „на края на света“. Там прекрасно се съчетават близостта до града, гората и морето. Нещо което все по рядко се среща. Прекалено малко хора има по плажовете поради лошият транспорт, което в крайна сметка бе и целта на почивката ми.
Учудването ми бе от адската мърсотия по пътеките в гората, по плажа, по паркинга и по улиците. Тъй като там няма чистачки от ромски произход и боклуците си седят. И боклуците си бяха много. Останах отчаян от мръсотията, защото тя бе плод на почивката на хората. Не знам защо. Аз лично се чувствам ужасно ако си хвърля боклука на поляната където е чисто и красиво. Чувствам се тъпо и да вървя сред бунище, сформирано случайно на едно красиво място. Но едва ли имам какво да направя за момента. Всичко си е плод на възпитание, на усещане и на телрантност. Ако си прибереш боклука след пикника, който е бил едно приятно изживяване за теб, ще позволиш и на други хора да изпитат това удоволствие. Ако щеш след 1 месец ще се върнеш и ти и отново ще ти е толкова приятно. Но защо ли много хора не го разбират?