ПЪРВО ОТ СЕБЕ СИ
Тази вечер искам да говоря за Брама Вихарите*. Това са състояния, които възникват съвсем естествено, когато умът е освободен от личния интерес. Те са прекрасните, безгранични качества на метта – добрина, каруна – състрадание, мудита – съчувстваща радост и упека – уравновесеност или ведрина. Много харесвам това учение, защото макар в повечето случаи да сме далече от нивото на чистото сияние, това са качества, които малко по малко можем да култивираме.
С годините разбирането ми за тях радикално се промени. Опитвах се да излъчвам добрина към другите, да имам състрадание, да се радвам на късмета им и да намирам уравновесеност насред страданието – но всъщност така и не успявах да го направя. Никога не ми се получаваше. Когато се опитвах да се радвам на щастието на другите, изпитвах единствено завист. Когато се опитвах да съм уравновесена спрямо страданието около мен, изпитвах единствено смут и огорчение. Когато се опитвах да изпитвам състрадание, изпитвах единствено тревожност: „Какво мога да направя, за да оправя нещата?” Когато се опитвах да изпитвам добрина към хората, които не харесвах и не ми се получаваше, просто се мразех. Така настъпи дълбоко объркване и разбрах, че трябва да опитам с различен подход.
Помня как когато обявих, че ще ставам монахиня една от незабавните реакции беше: „Колко егоистично! Това не е ли ужасно егоцентрично?” Отговорът ми беше: „Да, съвсем егоцентрично е… но докато не разбера собственото си страдание, собствените си трудности, на никого няма да мога да помогна особено.” Макар да исках да помагам, виждах, че способността ми да служа на другите беше много ограничена и наистина трябваше да започна от себе си.
Лесно можем да говорим за световен мир и за грижа за другите, но култивирането на любяща добрина изисква много. Изисква разширяване на сърцето и представата ни за света. Например, забелязах, че мога да съм много придирчива за някои неща. За други мога да изпитвам безгранична добрина и любов, но само докато са приемливи и се държат по начин, по който аз искам! Дори за хората, които са ни свидни на сърцето, ако кажат нещо, което е разстройващо или неприятно, този канал на безгранична, безкрайна любов може незабавно да се затвори; да не говоря за хората, които не харесваме или които може би имат различни схващания от нашите.
Нужна е малко рефлексия, за да започнем да разширяваме тази сфера на метта, любяща добрина. Може да успеем да го направим по един идеалитстичен, интелектуален начин; можем да установим, че не ни е проблем да раздаваме метта на хора, които не познаваме или с които не се асоциираме, но че е много различно да правим това с тези, с които живеем непрекъснато. Тогава не винаги е толкова лесно – колкото и много да искаме. Това може да е източник на терзание: „Наистина искам да харесвам този човек, но той ме влудява!” Сигурна съм, че всички сте изпитвали това към определени хора. Дори може да ви е жал за тях, но пак ви влудяват! Накрая може да стигнете до извода, че трябва да ги обичате, но просто не можете. Интерпретацията на Аджан Сумейдо за метта беше от голяма помощ за мен. Той казва: „Да очаквате да обичате някого може би е прекалено, може би искате твърде много от себе си – но поне се въздържайте от подхранване на негативни и злонамерени мисли към тях.” Така че за мен изходната точка за култивиране на метта е простото разпознаване на нейното отсъствие или дори присъствието на точно обратното чувство.
Години наред имах една постоянна подпрагова негативност; тихичко си мърморех, обикновено за себе си: „Не си достатъчно добра. Толкова години медитираш и умът ти още се отнася и заспиваш. Никога няма да станеш добра.” – такива гласове. Познати ли са ви… стоят тихичко отзад, не спират да мърморят, подкопавайки всяко чувство на благополучие? Много време ми отне да проумея колко негативност тая в сърцето си.
Има го мърморенето и за други хора: „Гледай я как е седнала!” „Мили боже, този човек яде толкова много!” „Не ми харесва този ритрийт. Защо трябва да ставаме толкова рано?” Всички си имаме своите дребнавости. Важното е не да ги нямаме, а да ги разпознаваме – да си позволим да бъдем напълно осъзнати за този мърморещ, негативен ум, и после да бъдем много внимателни да не увеличим негативността, бидейки негативни спрямо нея: „Никога не съм си давала сметка колко негативен човек съм. Аз съм безнадежден случай!” Това не помага особено. Вместо това можем да проявим добронамерен интерес: „Я, колко интересно. Забавно е, че разсъждавам така. Никога не съм си давала сметка, че това е било важно за мен.” – вместо да се мразим, че имаме лоши мисли.
Едно нещо, което съм открила, е, че често пъти нещата, които трудно приемам у другите, са неща, които самата аз правя. Може да е много смиряващо, но и невероятно полезно да забелязваме какво, казано или направено от другите, ни разстройва. И после вътрешно да се запитаме: „И аз ли правя така?” Понякога може да е трудно и болезнено да го осъзнаем, но за щастие, това може да е личен процес – не е нужно да казваме на никого за него! И тогава, когато започнем да омекваме и да намираме тази способност да се приемаме – с всичките си глупости, неадекватности и задръжки – сърцето се отваря и ние сме способни да излъчим приемане и добрина към много повече хора и ситуации. Така че това качество на метта – на добрината, трябва да започне от това същество тук. Не е нужно да го произвеждаме, то възниква съвсем естествено, когато култивираме повече добрина и приемане към другите…
Каруна – съчувствие, състрадание – е втората Брама Вихара. Вижте думата „съчувствие”. Имаме думичките „чувство” и „със” – „чувствам със”, или навлизам в страданието. Една от реакциите при конфронтация със ситуация на болка или трудност е да се отдръпнем. Това може да е от страх – от чувство на „радвам се, че това не се случва с мен”, и ние казваме или правим правилните неща, но всъщност има едно отдръпване и чувство на объркване към това, което изпитваме. Така може да стане. Това ми напомня на моето счупване на гърба. Имаше една жена, която изпитваше голям дискомфорт. Когато се видяхме, почувствах, че е шокирана, че не искаше да ме доближи. Но за мен реакцията й донесе едно много самотно чувство. Не беше подходящата реакция. Каруна означава готовност да приемем страданието на другия, да влезем двамата заедно в него (в страданието). Това е една много по-пълна ангажираност и изисква настройване към собственото ни сърце: да имаме състрадание към собствения си страх или сбърканост спрямо ситуацията на другия човек.
Понякога се чувстваме неловко, защото не знаем какво да кажем. Ако някой е в траур или пък самият е терминално болен, какво му казвате? Може да се страхуваме да не кажем нещо погрешно. Но когато сме склонни да бъдем със собственото си чувство на дискомфорт към ситуацията – да понесем собствената си болка или страдание – започваме да долавяме възможността да реагираме по един спонтанен, естествен начин.
Това състояние да съм напълно присъстващ до другия човек в неговото затруднение е нещо, на което сега се доверявам много повече, отколкото на някакви идеи за състрадателно поведение. Не става дума да дадем съвет или да споделим историята на нашата леля, която е имала същия проблем, или пък нещо от този сорт. Става дума за готовността ни да бъдем с дискомфорта от ситуацията, да бъдем с нашата си борба. Когато сме напълно присъстващи за страданието, намираме едно място на лекота, на не-страдание и някак знаем какво е необходимо. Може да не е нужно нищо друго освен нашето присъствие. Или може би е нужно да се каже нещо и изведнъж се оказва, че казваме точно каквото трябва. Или пък предлагаме някаква практическа помощ. Но нищо от това няма да стане, докато напълно не осъзнаем собствената си борба с това, което се случва. Няма да отнеме повече от микросекунда. Започваме с простичкото настройване към собственото си страдание, обръщаме внимание на него – и оттук се надига състрадателната реакция към другия човек.
Мудита е качеството на съчувстващата радост. То винаги дълбоко ме е интересувало – основно защото е нещо, което често ми липсваше. Страдах от огромна завист и нищо не можех да направя по въпроса. Тя просто ме връхлиташе и колкото повече се опитвах да я маскирам, толкова по-лошо ставаше. Можех да разваля всичко за другите хора с това ужасно нещо, което се случваше, когато доловех, че някой е по-щастлив от мен.
Трите характеристики на съществуването (нетрайност, неудовлетворителност и липса на постояен аз) бяха това, което внесе проблясък на надежда – осъзнаването, че завистта не е нещо трайно. Преди я чувствах много, много трайна – и като че ли трябваше да направя нещо изключително мащабно, за да се отърва от нея, за да я махна. Освен това я усещах като много личен недостатък. Това учение ми помогна да осъзная, че завистта е едно отминаващо условие – и че не е нужно да се идентифицирам с него. Идваше и си отиваше. Естествено беше крайно неприятно – но когато се отказах от борбата да изпитвам нещо друго, чувството не се задържаше много. Идваше и си отиваше, и толкова.
Хората ми разказваха за тяхната мудита практика. Казваха: „Ако видя някой да има нещо по-хубаво от мен, изпитвам радост, че го има.” – но аз далеч не бях на този етап. Трябва да кажа, че нямах такова великодушно сърце. Осъзнавах, че все още ми липсва нещо. Накрая си дадох сметка, че ми липсва мудита към мен самата. Осъзнах, че няма полза да се опитвам да изпитвам мудита за някого другиго, ако това, което той имаше, беше нещо, което аз исках – и смятах, че нямам!
Видях, че вместо да оплаквам собствената си липса (което на практика е завистта и което ми беше болезнено да осмисля), трябваше да погледна какво имам и да изредя собствените си благословии. Това може да звучи малко странно в контекста на това, което всички казват – да се радваме на доброто и хубавото у другите и последно да мислим за собствените си благословии или колко добри сме ние… но аз осъзнах, че точно от това имах нужда.
Сигурна съм, че всеки тук може да намери неща, които му носят радост. Дори да не са много, все ще открием няколко, вместо да ги бутаме настрана и да казваме: „Не, те не се броят. Те са нищо. Виж колко ужасни недостатъци имам!” Ние сме много добри в правенето на това – но колко добри сме във виждането на доброто и хубавото в живота ни?….

Един човек, когото познавам, си води специален дневник. И винаги, когато направи нещо добро, си го записва в дневника. После, когато се чувства нещастен, си го прочита – и се чувства много по-добре! Това ме порази като много умел подход – начин да оползотвориш доброто. И защо не? Ние отдаваме толкова голямо значение на нещастието и недостатъците си, защо да не отдадем значение на доброто в живота ни? И аз започнах да практикувам с това и колкото повече го правех, толкова по-естествено и спонтанно можех да изпитам щастие, когато чуех за нечий успех. Интересно как става, нали? Това е нещо, което ви окуражавам да съзерцавате: изпълнете сърцето си с чувство за красотата и доброто в живота ви и в живота на другите хора. И тогава, когато хората се веселят заедно, вместо да се подиграваме и да ги гледаме с презрение и да се чувстваме малко самотни и изолирани, можем да се присъединим към тях, споделяйки радостта им. Това е мудита.
Упека – уравновесеност, е четвъртата Брама Вихара. За мен изглежда показателно, че Будата е отдавал такова значение на това качество. Понякога се превежда като „хладнокръвие”. Смята се за едно от най-извисените духовни състояния. Лично аз не смятам, че той толкова би възхвалявал „хладнокръвието” по начина, по който ние го използваме – един вид нежелание да се трогнем от нещо. Полезно е да разгледаме какво е чувството от това качество на уравновесеност или спокойствие. Какво включва по отношението на сърцето? Един от начините, по които аз разглеждам упека е да я виждаме като благородство на сърцето, в което има готовност за досег и контакт с всичко – от най-прекрасното състояние до най-окаяното такова. Бидейки в тази човешка форма, ние сме обекти на прекрасни, възвишени преживявания, както и на ужасни, адски състояния. Можем да изпитаме всяка сфера на съществуване.
Казват, че когато Будата умирал, заедно с човеците се били събрали и много девадата (небесни същества). Онези, които не били просветлени, си скубели косите, плачели и били в състояние на голямо отчаяние: „О, не! Той умира, напуска ни!” Докато просветлените запазили съвършена уравновесеност. Те просто казали: „В естеството на нещата е да възникват и отминават.” Те осъзнавали, че нещата се случват според природата си: щом е имало раждане, трябва да има и смърт. И ние имаме какво да постигаме тук!
Упека е способността да сме устойчиви насред пиковете и падовете на съществуването си – насред осемтте световни вятъра, насред възхвалата и осъждането, насред славата и нищожността, насред щастието и страданието, насред изгодата и загубата – всички онези неща, които толкова ни влияят. Когато съзерцаваме живота, виждаме, че понякога нещата са добри и ние се чувстваме чудесно – понякога са ужасни. Това е нормално. Всички имаме ужасни моменти. Познанието, че нещата се променят, задълбочава способността ни да останем устойчиви с тях, вместо напълно да се сриваме, когато не се развиват толкова добре.
В нашата общност, както във всяко семейство, има моменти, когато е чудесно. Всички се разбираме прекрасно. И това е хубаво, тогава се наслаждаваме на тези мигове. Но има дни, когато е ужасно. В една международна общност е лесно да има недоразумения и понякога може да има спречквания. Преживяла множество трудни моменти в годините, сега мога да съм много по-устойчива. Пак е неприятно, но няма толкова силна реакция – не чувствам да се е случило нещо чак толкова страшно. Забелязала съм, че тази способност да съм устойчива помага и на другите да не се влияят толкова от случващото се. Докато когато всички загубят присъствие на духа, всичко ескалира – и тогава излиза от контрол.
Разглеждайки закона за камма, виждаме, че всичко се случва като резултат от това, което е станало преди. Затова вместо да се обвиняваме или да търсим някой друг виновен, когато нещата се объркат, можем просто да се запитаме: „Какъв е урокът тук? Как мога да работя с това?” Можем да разгледаме случилото се като резултат от камма и да запазим осъзнатост, да бъдем устойчиви, а не да влошаваме ситуацията с някаква неуместна реакция. По този начин вкарваме баланс не само в нашия живот, но и в живота на всички останали. Не е толкова лесно нещо, но отново, всичко се свежда до това да разпознаем и да приемем собственото си чувство на раздразнение, собствената си липса на уравновесеност.
Понякога влизаме в контакт със страдание, което изглежда почти непоносимо. Когато това се случва, съм забелязала у себе си една тенденция да се опитам да се защитя, опитвам се да изключвам такива впечатления. Но упека предполага готовност да отворим сърцето си и да слушаме дори когато нещата изглеждат непоносими. Като практикуваме, това, което става е, че без да ставаме равнодушни, ставаме способни да обхващаме все по-разрастващ се диапазон от преживявания, животът става един пищен гоблен, богат на цветове и текстура. Категорично не е притъпяване или претръпване, а по-скоро настройване към тоталността на това наше човешко състояние. В същото време откриваме все по-нарастваща способност да устояваме – това е балансът на упека. Установявайки се в настоящето и поддържайки устойчивост – каквото и да преживяваме – намираме сили да се справим с всичко, с което ни среща това приключение, наречено „живот”.
Аджан Кандасири, „Приятели по пътя”

*Брама Вихара: благородни, възвишени състояния на ума,брама-подобни, божествени обиталища

МАХАСАТИПАТАНА СУТТА

Голямата проповед за Основите  на Осъзнатостта

Така чух. По едно време Благословения бил отседнал в Куру, в Каммасадамма, тържищния град на народа на Куру. Там Благословения се обърнал към монасите: „Монаси.” И те му отвърнали: „Баданте (Почитаеми).” И Благословения рекъл следното:

„Това е единственият път, монаси, за пречистване на съществата, за преодоляване на тъгата и воплите, за изчезването на болките и скръбта, за достигането на Благородния път, за осъществяването на Нибана и той е Четирите Основи на Осъзнатостта. Кои са четирите?

Тук (в това учение), монаси, монахът живее в съзерцание на тялото в тялото жарко, с ясно разбиране и осъзнато, преодолявайки алчността и мъката в света;

Той живее в съзерцание на чувството в чувствата, жарко, с ясно разбиране и осъзнато, преодолявайки алчността и мъката в света;

Той живее в съзерцание на съзнанието в съзнанието, жарко, с ясно разбиране и осъзнато, преодолявайки алчността и мъката в света;

Той живее в съзерцание на менталните обекти (даммите) в менталните обекти, жарко, с ясно разбиране и осъзнато, преодолявайки алчността и мъката в света.

І  Съзерцаване на тялото (Каянапусана)

1. Осъзнатост на дишането

И как живее монахът, съзерцавайки тялото в тялото?

Тук, монаси, монахът, който е отишъл в гората, край дънера на дърво или на празно място,  сяда, и кръстосал крака и изправил тяло, установява осъзнатост пред себе си.

Осъзнато вдишва и осъзнато издишва.

Вдишвайки дълбоко, той знае: „Вдишвам дълбоко.”

Издишвайки дълбоко, той знае: „Издишвам дълбоко.”

Вдишвайки плитко, той знае: „Вдишвам плитко.”

Издишайки плитко, той знае: „Издишвам плитко.”

Обучава се така:

„Ще вдишам, усещайки цялото дихание.”

„Ще издишам, усещайки цялото дихание.”

„Ще вдишам, успокоявайки телесната формация (на вдишването).”

„Ще издишам, успокоявайки телесната функция (на вдишването).”

Както, о, монаси, опитният стругар или неговият чирак,

когато прави дълбок разрез, знае, че прави дълбок разрез,

или когато прави плитък разрез, знае, че прави плитък разрез,

така, о, монаси, и монахът,

когато вдишва дълбоко, знае: „Вдишвам дълбоко.”

Или когато издишва дълбоко, знае: „Издишвам дълбоко.”

Или когато вдишва плитко, знае: „Вдишвам плитко.”

Или когато издишва плитко, знае: „Издишвам плитко.”

Обучава се така:

„Ще вдишам, усещайки цялото тяло.”

„Ще издишам, усещайки цялото тяло.”

„Ще вдишам, успокоявайки телесната функция (на дишането).”

„Ще издишам, успокоявайки телесната функция (на дишането).”

Випасана/

Проникновение

Така той пребивава, съзерцавайки тялото в тялото вътрешно.

Или пребивава, съзерцавайки тялото в тялото външно.

Или пребивава, съзерцавайки тялото в тялото вътрешно и външно.

Или пребивава, съзерцавайки надигането на менталните обекти (състоянията) в тялото.

Или пребивава, съзерцавайки преустановяването на менталните обекти (състояния) в тялото.

Или пребивава, съзерцавайки надигането и преустановяването на менталните обекти (състояния) в тялото.

Или още, поддържа осъзнатостта, че „Има тяло.”,

Която му е достатъчна да знае и да е наясно.

И пребивава независим, неприлепнал към нищо на този свят.

И така, монаси, монахът пребивава, съзерцавайки тялото в тялото.

2. Четирите позиции на тялото

И още, монаси, монахът,

Когато върви, знае: „Вървене.”

Или когато стои, знае: „Стоене.”

Или когато седи, знае: „Седене.”

Или когато лежи, знае: „Лежане.”

По какъвто начин е разположено тялото му, по такъв начин го знае.

Випасана/

Проникновение

Така той пребивава, съзерцавайки тялото в тялото вътрешно.

Или пребивава, съзерцавайки тялото в тялото външно.

Или пребивава, съзерцавайки тялото в тялото вътрешно и външно.

Или пребивава, съзерцавайки надигането на менталните обекти (състоянията) в тялото.

Или пребивава, съзерцавайки преустановяването на менталните обекти (състояния) в тялото.

Или пребивава, съзерцавайки надигането и преустановяването на менталните обекти (състояния) в тялото.

Или още, поддържа осъзнатостта, че „Има тяло.”,

Която му е достатъчна да знае и да е наясно.

И пребивава независим, неприлепнал към нищо на този свят.

И така, монаси, монахът пребивава, съзерцавайки тялото в тялото.

3. Пълна осъзнатост (сампаджаня)

И още, монаси, монахът,

Когато върви напред или назад, напълно осъзнава какво прави.

Когато гледа напред или назад, напълно осъзнава какво прави.

Когато се навежда или разтяга, напълно осъзнава какво прави.

Когато носи горната си роба, външната си роба и купата, напълно осъзнава какво прави.

Когато яде, пие, дъвче или вкусва, напълно осъзнава какво прави.

Когато  се изхожда или освобождава, напълно осъзнава какво прави.

Когато върви, стои, седи, спи или е буден, когато говори, когато мълчи, напълно осъзнава какво прави.

Випасана/

Проникновение

Така той пребивава, съзерцавайки тялото в тялото вътрешно.

Или пребивава, съзерцавайки тялото в тялото външно.

Или пребивава, съзерцавайки тялото в тялото вътрешно и външно.

Или пребивава, съзерцавайки надигането на менталните обекти (състоянията) в тялото.

Или пребивава, съзерцавайки преустановяването на менталните обекти (състояния) в тялото.

Или пребивава, съзерцавайки надигането и преустановяването на менталните обекти (състояния) в тялото.

Или още, поддържа осъзнатостта, че „Има тяло.”,

Която му е достатъчна да знае и да е наясно.

И пребивава независим, неприлепнал към нищо на този свят.

И така, монаси, монахът пребивава, съзерцавайки тялото в тялото.

Или знае некоцентрирания ум като „Неконцентриран ум”.

Или знае освободения ум като „Освободен ум”.

Или знае неосвободения ум като „Неосвободен ум”.

Випасана/

Проникновение

Така той пребивава, съзерцавайки ума в ума вътрешно,

Или пребивава, съзерцавайки ума в ума външно,

Или пребивава, съзерцавайки ума в ума и вътрешно, и външно.

Или пребивава, съзерцавайки надигането на състояния в ума,

Или пребивава, съзерцавайки отминаването на състояния в ума,

Или пребивава, съзерцавайки състояния, които се надигат и отминават в ума.

Или иначе, той запазва тази осъзнатост: „Има ум.”,

Която му е достатъчна да знае и да е наясно.

И той пребивава независим, неприлепнал към нищо на този свят.

И така, монаси, монахът пребивава, съзерцавайки ума в ума…

Пълния текст на суттата можете да изтеглите от тук в pdf.

МАРАНАНУСАТИ – СЪЗЕРЦАНИЕ НА СМЪРТТА (ОСЪЗНАТОСТ)

Марананусати е една от четирите защитни медитации, наравно с Буданусати – Съзерцание върху превъзходните качества на Будата, Метта Бавана – Развиването на всемирна любов, Асубха Саня – Възприятие за нечистотиите.

Като духната лампа е животът, когато

nрекъснат е от изтощението на жизнената сила.

Визуализирайки как други са умрели,

човек трябва да култивира рефлексия върху смъртта.

В този свят дори онези същества,

които са неимоверно богати, умират.

подобно на тях и аз ще трябва да умра.

Смъртта със сигурност ще ме покоси.

Наистина смъртта неизменно идва

заедно със самото раждане.

Като убиец жадно се оглежда

за възможност да убие жертвата си.

Както слънцето изгрява само за да залезе,

съвсем така, без да спира

и вечно на ход, смъртта ни следва

само за да сложи край на живота!

Мехури се пукат, капки роса пресъхват,

черта, прокарана по вода, изчезва

и жертвата пада плячка на врага си.

По същия начин смъртта е вечно неизбежна!

Дори онези несравними Самопробудили Се,

Върховно Пробудили се

и Пробудените Отшелници,

обдарени с голяма мъдрост,

безмерни добродетели, свръхестествени сили,

огромна слава и много последователи,

дори те умират.

Какво да кажа за човек като мен?

Поради разнородните действия на условията,

поддържащи живота отвътре и отвън,

или поради различните беди, които го засягат,

само за миг можем да умрем!

Наистина умираме във всеки един момент.

„Съзерцанието върху смъртта, развито и често практикувано, носи голяма награда, голяма благословия, безсмъртието е негова цел и достижение.” Висудхи-Мага VІІІ

Нов превод на Тай (Тик Нат Хан) на Новата Сърдечна Сутра, 11 септември 2014 г.

ПРОНИКНОВЕНИЕТО, КОЕТО НИ ОТВЕЖДА НА ДРУГИЯ БРЯГ

Авалокитешвара, докато практикувал проникновено

с Проникновението, което ни води на Другия Бряг,

изведнъж открил,

че всичките пет Сканди* са еднакво празни,

и с това осъзнаване

превъзмогнал цялото си неразположение.

„Слушай, Шарипутра,

това Тяло само по себе си е Празнота

и Празнотата сама по себе си е това Тяло.

Това Тяло не е друго, освен Празнота,

а Празнотата не е друго, освен това Тяло.

Същото е вярно за Чувствата,

Перцепциите, Менталните формации

и Съзнанието.

Слушай, Шарипутра,

всички феномени носят знака на Празнотата;

истинската им природа е природата

на Не-раждане и Не-смърт,

на Не-съществуване и Не-несъществуване,

на Не-замърсяване и Не-чистота,

на Не-нарастване и Не-намаляване.

Затова в Празнотата Тяло, Чувства,

Перцепции, Ментални Формации и Съзнание

не са отделно съществуващи единици.

Осемнадесетте Сфери на Феномените,

които са Шестте Сетивни Органа,

Шестте Сетивни Обекта

и Шестте Съзнания

също не са отделно съществуващи единици.

Дванадесетте брънки на Взаимообусловеното Възникване

и тяхното угасване

също не са отделно съществуващи единици.

Неразположението, Причините за неразположението,

краят на Неразположението, Пътят,

проникновението и постигането

също не са отделно съществуващи единици.

Който види това,

вече няма какво да постига.

Бодхисатвите, практикуващи Проникновението,

което ни води на Другия Бряг,

не виждат препятствия в ума си

и понеже в ума им няма препятствия,

могат да превъзмогнат всички страхове,

да унищожат всички перцепции

и да осъществят Съвършената Нирвана.

Всички Буди от минало, настояще и бъдеще

посредством практикуването на Проникновението,

което ни води на Другия Бряг,

са способни на постигането

на Автентично и Съвършено Просветление.

Затова, Шарипутра,

трябва да се знае,

че Проникновението,

което ни води На Другия Бряг,

е Велика Мантра,

най-просветляващата мантра,

най-върховната мантра,

мантра отвъд всяко сравнение;

Истинската Мъдрост, която има силата

да сложи край на всякакво страдание.

Затова нека разгласим мантра

за възхвала на Проникновението,

което ни води на Другия Бряг:

Гатай, Гатай, Парагатай, Парасамгатай, Бодхи Сваха!**

Гатай, Гатай, Парасамгатай, Бодхи Сваха!

Гатай, Гатай, Парагатай, Парасамгатай, Бодхи Сваха!“

*В текста срещаме Сканда или Сканди (Санскр.), което е транслитерация на Канда или Канди на пали. Това е характерна отлика между двете традиции – Махаяна и Хинаяна (Теравада).

**Отиваме, отиваме, отиваме отвъд, винаги отиваме отвъд, винаги ставаме Буда.

Те не скърбят по миналото, нито копнеят за бъдещето; живеят само в настоящето и затова лицата са им ведри. От копнежи за бъдещето и от скърби по миналото глупците се погубват. Като млада посечена тръстика. (S.1.10)

РАЗСЪЖДЕНИЕ

„Представете си, че трябва да носите на гърба си само това, което наистина ви трябва. Какво ще вземете? От всичко, което остане, какво ще вземете за втория курс? Ако това е всичко, което имате, как ще се чувствате?

Разсъдете, че сега имате неща – машинарийки и удобства – които не съществуваха преди десет или двадесет години. Вие и другите хора сте се справяли без тях. По същия начин ще има вещи, които след години ще се продават и ще изглеждат неустоими – но сега животът без тях е съвсем поносим. Къде е напрягането?

Когато ви споходи чувството „не е достатъчно”, запитайте се „Кога е било достатъчно?” „И кога ще бъде?”

„Всичко, което е мое, обичано и радостно, ще стане обратното, ще бъде откъснато от мен.” Вярно ли е, или не? Разсъдете, че в смъртта си не можем да вземем нищо със себе си – освен собствената си умствена нагласа. За какво искате да се държите? Какво ще е чувството, когато него го няма? Можете ли да работите върху отслабването на привързването си към него сега?”

ДЕЙСТВИЕ

Забележетe нещо, което от години седи на лавицата или книга в библиотеката, която сте чели преди години. Преместете я в друга стая или я приберете в шкаф. Какво липсва? Какво е усещането?

Следващия път, като ходите по магазините, предварително решете какво ще купувате и вземете само него. Ако нещо друго привлече вниманието ви, излезте от магазина и изчакайте няколко минути преди да решите дали да се върнете и да го вземете. Какво е усещането?

Спрете работа когато или преди енергията ви да се изчерпа. Разгледайте чувството „Още не съм свършил”. Има ли момент, когато ще сме свършили? Тренирайте се да работите в тези насоки. Бъдете готови днес да оставите недовършени проекти и вместо да се опитвате да ги завършите, прекарайте няколко минути в почистване и улесняване на работата за следващия ден или работен период.

Разсъдете, че каквото и да работите, един ден ще сте неспособни да го довършите. Какво ще стане тогава? Невъзможно ли е някой друг да заеме мястото ви или работата ви да бъде завършена от някоя друга система?

МЕДИТАЦИЯ

Застанете прави, с отпуснати, леко присвити колене, така че да не са заключени и теглото ви да е равномерно разпределено върху петите. Ръцете да висят леко встрани от тялото, отпуснете раменете и лицето. Останете така пет – шест минути, осъзнавайки, но и отпускайки порива да правите нещо, да научите нещо или да усетите нещо специално. Приемете как сте в този момент.

Ако имате повече време, минете в седеж. Един начин за култивиране на концентрация и медитативно вглъбение е да разглеждате нещата, които правите психически, без те да са необходими – като тревожене, планиране, жадуване за резултати – и да спрете да ги правите. В тандем с това, по отношение на нещата, които правите вещо и с разбиране – седенето изправени, съзерцаването на вдишването и издишването – продължавайте старателно да ги „правите” (това се превръща по-скоро в завръщане и успокояване, отколкото в нещо друго) и им се наслаждавайте.

„Парами – начини за прекосяване на житейските потопи„, Аджан Сучито

Честит Весак!

Всяка година на пълнолуние на месец Весака будистите по света празнуват раждането, просветлението и смъртта на Будата.

Сима – граничен камък (един от девет), при който се извършва ръкополагането на монаси и монахини.

„…за мое добро, за доброто на другите и водещо до Нибана.”
Буда Готама

В своя непосредствен предишен живот Буда Готама се родил като Сетакету Девараджа, владетел на божествената сфера Тусита. Бил известен още като Сантусита, титла за владетеля на това царство. Божествените създания „се раждат спонтанно” (опапатика), тоест, без посредничеството на родители. Те спонтанно се появяват в божествената сфера с всички свои божествени принадлежности, включително облекло, символи на властта и т.н. Бодхисатта Сетакету бил надарен с десет атрибута на божественото върховенство, а именно:

1. Дълъг живот
2. По-красиви и здрави физически характеристики
3. Огромно богатство и последователи
5. Голяма власт и могъщество
6. По-остри сетива, тоест зрение
7. Слух
8. Обоняние
9. Вкус
10. Допир

Наслаждавайки се на огромно божествено блаженство и могъщество като владетел на Тусита за цялата продължителност на дългия си живот (4000 божествени години, равни на много милиони човешки години), той видял петте пророчески знака (пуба нимитта), подсказващи наближаващия край на живота му. Осъзнавайки ги, Бодхисатта Сетакету се подготвил за следващата и финална фаза на своето съществувание в човешкия свят.

Първо избрал царица Маха Мая Деви за своя бъдеща майка заради голямата й добродетелност и състрадание. Със своя божествен взор той видял бъдещата си майка, която тогава била на 55 години и 4 месеца и която, след като го заченела, щяла да има само 10 месеца и 7 дни живот.

Владетелят Бодхисатта на божествената сфера Тусита решил да се прероди в човешкия свят като принц Сидатта, син на цар Судотана и царица Маха Мая Деви на царство Сакия. Царица Маха Мая видяла бял слон в съня си, предсказващ бъдещото раждане на Бодхисаттата.
Спускането на Бодхисаттата в човешкия свят е неправилно тълкувано с цел да представи Будата като аватар, инкарнация на индуиския бог Вишну. Будата е достигнал върховното състояние на всички духовни постижения и е Върховен Учител и на богове и хора. Като такъв, той не подлежи на прераждане или реинкарнация.

Това най-висше духовно състояние бележи кулминацията на необозрим период на духовна еволюция, през който тръгналият по духовната пътека усъвършенства десетте духовни добродетеля, познати като парами. Само когато те са напълно усъвършенствани, практикуващият достига състояние на просветление. Има три типа просветление, а именно:

1. Арахат Бодхи – Просветлението на Усъвършенствания Ученик на Будата
2. Пачека Бодхи – Просветлението на Будата Отшелник
3. Саммасамбодхи – Просветлението на Върховно Просветления Буда.

Когато ученик на Върховния Буда усъвършенства всичките десет парами за стотици хиляди животи, разпростиращи се за изключително дългия период от стотици хиляди еони (каппа), той добива необходимите условия, за да стане Просветлено Същество. И после, след като срещне Върховно Просветления Буда или негов Просветлен ученик и чуе учението на Будата и схване със зрялата си духовност същината на Четирите Благородни Истини, само тогава той става Арахат, Просветлен Ученик на Будата.

Пачека Буда, Просветления Отшелник, който е изпълнил двадесет парами (или десетте парами двойно), се появява на света, когато ученията на Върховно Просветления Буда са изгубени и съществата тънат в мрака на невежеството. Той сам става Просветлен, без да бъде учен от никого. След което завинаги се оттегля в Хималаите или в някоя друга планина или гори, далече от човешки поселища, и живее в съвършеното уединение на отшелник. Пачека Буда не се появява само един. Както може да има стотици Просветлени Ученици (Арахати), така може да има голям брой Пачека Буди.
Разликата между Арахат и Пачека Буда е, че докато Арахатът става Просветлено Същество само след като е чул Даммата или директно от Върховно Просветления Буда, или от негови Просветлени Ученици, Пачека Будата става Просветлен без външна помощ. Но Пачека Будата не може да предава своето просветление на други, за разлика от Арахата. Преподавайки Даммата на Будата, Арахатът може да просветли други хора.
Върховно Просветления (Саммасамбуда) е уникално същество. Изпълнил тридесет парами, десетте парами три пъти, за неизмеримо пространство от време, през безброй животи, той процъфтява в Съвършено Просветления. И не само той е просветлен, но и просветлява. Будата, Вездесъщия Учител на богове и хора, раздава просветление във вселената. Когато се появи Буда, в света настават големи промени. Будата създава историята. Той е творец, не творение на историята.

Имало е много Буди в миналото и ще има много в бъдеще. Знаем за 28 Буди в миналото. Настоящият Буда Готама се е срещал и е получавал духовни напътствия и пророчества от всички предишни Буди. Името на бъдещия Буда ще е Мейтея, който е получил пророчество и благословии от предишните Буди, включително от Будата Готама.

Терминът Бодхисатта (бъдещ Буда) или духовно същество, напълно отдадено на достигането на просветление, се отнася до трите вида просветление, посочени по-горе.

Историята на Бодхисатта Сумейда Пандита я срещаме в Джатака, част от Свещените Пали Текстове, известни като Типитака. Джатака съдържа 552 разказа за минали животи на Будата като Бодхисатта. Въведителната част на Джатака, известна като Нидана, ни предоставя историята на Сумейда.

Сумейда Пандита, или „Мъдрия”, живял в мъгливото минало на четири асанкея и сто хиляди еона (каппа), където асанкея означава низчислима епоха или еон и четири асанкеи правят една маха каппа – един световен цикъл. Сумейда произлизал от богато и много древно семейство на брамини. Живеел в град Амаравати и получил блестящо образование. На ранна възраст останал наследник на огромно богатство от седем поколения. И след като няколко дни разсъждавал върху превратностите на живота, прозрял непостоянната природа на всичко на света, включително на всички живи форми и външни обекти. Видял, че няма начин да вземе богатствата си, когато един ден си отиде от този свят, и решил да ги раздаде на нуждаещите си, като така натрупа духовни заслуги. „Богатство и имот остават тук, когато си тръгнем, но духовната заслуга (пуня), придобита от раздаването им (дана) върви с нас, когато умрем. Раздавайки всичко, ще придобия всичко.” – това били думите му към пазителя на седемте му хазни. Историята продължава как Сумейда се оттеглил в планината Дамика и там, в уединение, постигнал свръхменталните медитативни вглъбености и съответните суперсили. Успешно развил осемте джани и петте абиня.
И тогава чул, че Дипанкара Буда ще идва в градчето, където той ходел за подаяния. Хората бързали да завършат пътя, по който щял да мине Върховно Просветления със своите ученици. Сумейда се включил в довършителните работи, но така станало, че Будата дошъл, а на пътя още зеела дупка. Сумейда закрил дупката с тялото си, така че Будата да мине по него като по мост и искрено си пожелал: „Нека Будата и учениците му да минат по това тяло като по мост и да осветят духовния ми живот.” Будата видял с божествения си взор неговите мисли, видял и, че има необходимите условия да стане Арахат, понеже вече бил изпълнил десетте съвършенства (парами). Но видял също, че с допълнителното усъвършенстване на тези парами, три пъти по толкова, за период от четири асанкея и сто хиляди еона, Сумейда ще стане Будата на име Готама.
Проричайки това, Дипанкара Буда не направил Сумейда Арахат, защото го чакало по-високо стъпало, което щяло да е и за негово добро, и за доброто на другите.

Из „Основи на будизма” на Почитаемия Ачария Бударакита