Грижата за децата понякога е бреме, дори за техните родители – те трябва да играят толкова мнгого роли, трябва да поемат толкова много допълнителни ангажименти, трябва да отделят голяма част от енергията и от свободното си време, за да ги посветят на своите малчугани. Нашата цел, естествено, е поне временно и отчасти да ги облекчим в това занимание, но поставете се на наше място – представете си, че освен за собственото си дете, вие трябва ежедневно да се гирижите и за още десетки други, всяко от които със своите специфични характер, нужди, нагласи и предпочитания… Повечето хора биха полудели! Но нещата не стоят точно така. Ето защо, решихме да споделим с вас защо, всъщност, го правим и какво точно ни носи работата с деца:

На първо място, разбира се, стои естествената, детска, неподкупна и неподправена любов. Общуването с децата не само подмладява тялото, то съживява и духа. Тяхната непринуденост и шедрост, прямост и откритост често ни превръщат от учители в ученици. Да, точно така! Ние, възрастните, имаме толкова много да учим от децата! Това, разбира се, не значи, че трябва да им позволим да правят каквото си поискат, да ги оставим „да ни се качат на главата” и да пропуснем важния момент в изграждането на авторитетни фигури в съзнанието на детето, каквито то трябва да вижда в по-възрастните, в учителите, в родителите и възпитателите си, не. Това значи, че учейки се от децата, ние можем да го правим по-непринудено, по един лек и естествен, ненасилствен спрямо природата на мъниците и тяхната все оше неукрепнала воля, начин.

На второ място, това е приятелството. Да се сприятелиш с дете е може би най-лесното и най-трудното нещо в света едновременно. Защото възрастният трябва да  е приятел предварително. Той принципно трябва да бъде приятел на децата и чак тогава сприятеляването с новите малчугани за него ще бъде не бреме, не тежест и предизвикателство, а истинска радост. Детските усмивки и привързаността на малчуганите са това, което ни движи, стимулира и възнаграждава, при това ежедневно. Нека не забравяме, че преди всичко ние работим с хора – малки, прекрасни хора – всеки от тях със своята уникално ценна природа, със своя индивидуален характер и неподправена различност.

На трето, но не на последно място по важност, стои отговорността. Ние сме отговорни не само за здравето, хигиената, безопасостта и сигурността на мъниците, които ни поверявате, но и за това как мъниците ще възприемат част от света. Това ни кара да виждаме заобикалящата действителност през техните очи, но не само – това развива вътрешната ни дисциплина като специалисти, в уникално съчетание с гъвкавата непредвидимост на детското съзнание и с цветното многообразие на неговото възприятие.

В нашата работа няма два дни, които си приличат. Всеки ден ние чувстваме, че поне с малко сме допринесли за различното в живота на едно дете. Работата ни е взискателна, но удовлетворението от нея е огромно.  Нищо не може да се сравни с това да гледаш как децата растат и да им печелиш доверието, да бъдеш част от техния успех и да бъдеш до тях, когато имат нужда от теб, да ги накараш да се почувстват по-сигурни в себе си и щастливи.

Децата не живеят по същите ограничаващи правила, като нас. Те все още имат мечти, които са реални и не са свикнали да живеят с мисълта, че реалността с нещо ги задължава, че са преследвани от скучните и неотложни изисквания на заобикалящата ги среда. Децата предлагат нов и свеж поглед върху нашите собствени парадигми. Денят, в който спрем да слушаме децата и да се учим от тях е денят, в който ще спрем да се развиваме като личности.

Методът Монтесори е метод за възпитание още от най-ранна детска възраст. Основан на практическите наблюдения и на научните открития на д-р Мария Монтесори, италиански лекар и възпитател, методът се прилага успешно вече повече от 100 години и печели популярност в цял свят. Мария Монтесори е широко подкрепяна от прогресивните умове на своето време. Сред най-известните й поддръжници се нареждат Томас Едисън и Александър Бел. Заради огромния си принос към съвременното образование, създателката на метода е номинирана три пъти последователно за Нобеловата награда.

Заради свободата, която дава на развитието на личността и заради това, че насърчава разнообразния потенциал на всяко дете по ненасилствен начин да се прояви, оценявайки и утвърждавайки неговата уникалност, различност и ценност, методът не е толериран в тоталитарни режими, стремящи се към егалитаризъм.

Това е и причината да не е особено разпространен у нас. В миналото децата ни бяха възпитавани да мислят, да чувстват и да действат еднакво още от най-ранна детска възраст, а успоредно с пропагандата в невинните им съзнания се натрапваха страхът и отрицанието, стремежът към изобличаване и преследване на различното или на различния. Този криво разбран „комформизъм” има дългосрочни отрицателни последици.

Често се питаме с недоумение защо, въпреки че не сме пострадали от война, нито от епидемия, нито от промишлена авария или от природен катализъм и, въпреки че разполагаме с толкова много ресурси, в това число и с добри специалисти в почти всички области, ние продължаваме да живеем толкова зле? Какво е „объркано” в главите ни? Къде се крият причините за необяснимите симптоми на едно тежко болно общество?

Крият се в моралното и психическо опустошение, нанесено върху умовете и духовете на няколко поколения българи още от най-ранна детска възраст. Резултатите от такъв „катаклизъм” надхвърлят далеч по време и по дълбочина последствията от всяка война, резултатите от всяко бедствие, броя на жертвите от всяка авария или епидемия.

Дори ние, младите родители на България, сме заразени отчасти с „епидемията на ума”, дори ние носим част от опасните поведенчески модели на миналото в гените си и понякога несъзнателно ги натрапваме на своите деца, прехвръляйки „болестта” и върху следващите поколения. Единственият изход от порочния кръг е да се погрижим нашите деца да получат възпитаването и съзряването си като личности и да осъзнаят своя потенциал не без нашата помощ, но по възможност без нашето влияние.

Казано по друг начин, целта на възрастните е да задават структурата, но не и съдържанието на възпитателния процес, нито пък да отнемат свободата на избора в коя посока детето може най-добре или иска да се развива. То е обречено по естествен път да открие своя най-добър талант, своето призвание, повика на душата си и да разгърне своя потенциал, защото няма човек, който да се е родил на тази планета без поне един талант. Дори напротив, Природата е богата и обича разнообразието, затова повечето хора се раждат с по няколко таланта. Въпросът е дали и как средата ще им попречи да ги открият, а решаваща при мъниците е средата, формирана от влиянието и възгедите на нас – възрастните – хората, на които те също по естествен път се доверяват и, които копират.

Възпитанието е процес, в който вместо да „помагаме”, нашата цел е да създаваме перфектните условия децата да се развиват самостоятелно и внимателно да ги улесняваме в този процес.

Именно с тази цел е създаден методът Монтесори, с такава идея и заниманията в „Къщата на Мая” са посветени на него.

Д-р Монтесори създава учебна среда за малки деца, в която те са свободни да избират своята дейност и да ръководят своя собствен живот, а след това, в резултат от наблюденията на тези „свободни“ деца, адаптира и добавя към околната среда, за да съответства повече на техните интереси и потребности. Този метод подпомага вродената способност на децата да се учат и подхранва естествената тенденция на ума да търси оптималните решения и възможности за развитие, като използва собствените си най-добри способности (дарби, възможности или заложби), които при всеки човек са различни, но започват да се проявяват още в най-ранна детска възраст. Прилагането на този метод изисква от възрастните да улесняват детето в откриването на вътрешния му водач, който се стреми към перфектния и индивидуално насочен растеж. Методът изисква от възрастните да създават ориентирана към детето учебна среда, която да отговаря на естествените му потребности, а те се определят чрез наблюдение на „свободното” дете.